събота, 16 декември, 2017
19

26 март е Ден на Тракия. Ден за Помен и Памет!

26 март е Ден на Тракия. Това е един от дните в българския културно -исторически календар, отбелязан за Помен и Памет!

Помен и преклонение пред подвига на българските войни, паднали край Одрин и из тракийските полета!

Памет и почит към хилядите българи -тракийски бежанци, намерили подслон в пределите на България, но запазили своята родова памет! Повече от 220 Тракийските дружества в България и до днес съхраняват за потомците си спомена за този ден.

 Какви са историческите факти?

На 26 март / 13 март стар стил/1913 година, след няколкомесечна обсада и една решаваща атака, пада Одрин, считан по онова време за една от най-добре укрепените и непревземаеми крепости в Югоизточна Европа. Шукри Паша, комендантът на Одринската крепост, предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: “Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: “Офицери, подофицери и войници … вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.”

А в спомените си, командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише: “Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.”

Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки. И за първи път, жена- самарянка извършва боен полет със самолет над неприятелски войски.

С тази победа завършва една от най-блестящите операции на българската армия през Балканската война, донесла свободата на тракийските българи. Но 1913 година е събрала ведно възторжения безкористен героизъм на хиляди българи, тръгнали да освободят поробените си братя, и трагедията на изгубените надежди… Хиляди бежанци от Източна и Беломорска Тракия  напускат родните си места. Дълги години, по една или друга причина, за обезбългаряването на Тракия не се говори. Вниманието на българските историци е насочвано главно към Добруджа и Македония, а съдбата на българите от Източна и Беломорска Тракия оставала в сянка.

Едва след 1990 година беше “повдигната завесата”. Излязоха спомените на генерал Георги Вазов, генерал Сава Савов, ген. Жостов и редица български военоначалници, участници във войните 1912 –1918 година.

Беше издадена и книгата на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“, публикувана само две години след трагичните събития – в далечната 1915, но позната на малцина.

В предговора на фототипното издание академик Христо Христов отбелязва: „Тази книга трябва да бъде прочетена от всеки българин, който обича своята родина и съпреживява нейното скръбно минало, изпълнено с много страдания и жертви.“

Любомир Милетич е един от най-изтъкнатите български учени в областта на езикознанието, етнографията, диалектологията и историята. Автор на много трудове в тези научни области, той е един от основателите на Софийския университет „Климент Охридски“. Виден общественик и български патриот, Любомир Милетич живее, радва се и страда с постиженията и неуспехите; с величието и погромите на България в усилията й да реши въпроса за националното освобождение и обединение на българския народ.

Академик Милетич на три пъти пътува, по свой личен почин, в земите, присъединени към България по силата на Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година. Фотоапаратът, който носи със себе си, му дава възможност да приложи 65 документални снимки.

Да продължим с историческите факти.

Под неотразимите удари на обединените в Балканския съюз България, Сърбия, Гърция и Черна гора на 17 май 1913 година Османската империя е принудена да подпише Лондонския мирен договор. С него тя губи своите европейски територии. Границата между България и Османската империя минава по линията Мидия – Енос. Но между балканските съюзници възникват спорове за разпределение на освободените земи. И само след месец, на 16 юни, избухва

Междусъюзническата война.

В своя труд академик Милетич разказва подробно за събитията станали в Източна и Западна Тракия след избухването на Междусъюзническата война.  

/Периодът между 16 юни и 28 юли 1913, когато е подписан Букурещкия мирен договор/

Прокрадвайки се без официално обявяване на война, войските на Османската империя навлизат в земите западно от Мидия – Енос, нарушавайки Лондонския мирен договор, като прогонват и избиват масово живеещото там българско население.

Още в предговора на книгата авторът споделя: “ Излагам резултатите от своя лична анкета върху разорението на тракийските българи. Еднородците ни в Тракия бяха достигнали до завидно имотно състояние и тъкмо когато ги бе озарила свободата, изведнаж се оказаха без защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най- сетне повечето от тях изгонени от домашните огнища!“

 На 26 март, ведно със съпреживяване нещастието на тракийските бежанци, задължително трябва да се преклоним и пред порива им, пред неугасващия им стремеж да съхранят родовата си памет през годините.

Няколко поколения български етнографи и фолклористи са изследвали и събирали богатото културно наследство на Тракия. Опознали живота на българина – тракиец и завещали безспорни доказателства за неговата веществена и духовна култура, за богатството на обичаите, обредите и вярванията му, за безценните образци на песенното и художественото му творчество.

Изкушавам се да споделя научните съобщения на тема „Тракиецът и неговия свят“,направени от. български етнолози на.тяхна национална конференция през 1997 година.Ето няколко примера за тракийци – преселници, пуснали корени в Балкана, но запазили своите традиции и обичаи

Село Везенково, Карнобатско е в близост до планинските Медвен, Градец, Ичера, Жеравна, но жителите му помнят откъде са дошли… знаят причината за изселването си – напуснали са родното си Саранлий – Одринско за да „за да запазят българщината „. Ергените от Везенково си вземали булки само от Бероново и Есен, защото са „една носия“ – и те бежанци от Тракия. И пролетните обреди на трите села съхраняват едни и същи особености, различни от практикуващите се в този край.

Общоизвестни са българските пролетни момински обреди – Лазаруване, Кумичене, Буенец, характерни за различните области. Тук в Сливенско Котленския край лазаруват малките момичета / подевките/, а момите само се кумичат на Връбница. Обичаят Буенец не е познат по тези краища. Но жителите на трите села Везенково, Бероново и Есен съхранили донесеното от предците си, от родния си край. И го пазели като свой скъп белег за културно самоопределение – изключително важно за живота на всяко селище.

На Връбница, при обредното моминско обхождане на селото, девойките от Везенково „като играят, ходят напред -назад, въртят се, ама не затварят хорото“. Така както според легендата Змеицата /Змейовата булка/не може да хване опашката си. Защото за тракийските преселници във Везенково било живо повереието, че девойка, която е лазарувала не може да бъде похитена от змей. И в песента, съпровождаща характерния моминския танц “буенец”се пее:

„Мама Митра думаше:

– Митро ле, мила мамина,

що ходиш, Митро, по двори,

кярлива, Митро, паслива,

глава ти й разплетена…

дрехи ли нямаш да носиш,

любе ли нямаш да любиш.

Митра си мама думаше:

– Мамо ле, стара майчице,

и дрехи имам да нося,

и любе имам да любя,

мене ме либи млад змейно,

люби ме и ще ме вземе.“

В годините след Берлинския конгрес, когато се разбира, че по-голямата част от Тракия се връща на Османската империя; след Илинденско- Преображенското въстание и след Балканската война – не спира върволицата от тракийски бежанци.

Град Русе дава подслон на десетки хиляди.

И русенци говорят за тях, че са любознателни и с висок морал; строго възпитават децата си и в дома им цари желязна дисциплина. Сговорчиви са. Когато идват в Русе все се чудят „защо хората по улиците не се поздравяват“.

Най- силно русенци били впечатлени от гостопримството на тракийците. „Влезнеш ли в тракийска къща, не питат гладен ли си, а веднага слагат масата с каквото има.“ Дори след 50 години русенка си спомня ястията на съседката – тракийка: пълнени чушки с боб; хляб – на подник; трахана, тикви със сливи – кобастия…

Заселвайки се в Добруджа и Силистренско, тракийците заварват едно доста консервативно и затворено местно население, което никога не е напускало за дълго и напълно областта. Консервативно като облекло, тъкани, обичаи, обряди, норми на живот и взаимоотношения… В Силистренско има 10 -тина села, в които са заселени бежанци от Тракия. Едно от тях е Алфатар. Жителите му са преселници от Сливенско. Хора силни, будни, с богата душевност и традиции.

В началото на ХХ век женската носия на Алфатар става много популярна в цяла Добруджа. Нещо повече, около 20 -те и 30 – те години се появява популярния термин “ добруджанска носия“. Той не включва нищо друго, освен облеклото на жените от Алфатар – безспорно доказателство за художественото им дарование.

И нещо по-интересно. Старото местно население използвало женската носия от Алфатар при обредните маскирани игри на Сирни заговезни. В случая има двойно преобличане. От една страна мъжете – кукери, главни изпълнители в обредното действие, обличат женски дрехи. От друга – тези дрехи не са от жените на тяхната група и село, а на преселници, в случая – тракийци.

Вероятно защото вярвали, че така силата на това, което правят и за което изпълняват обичая е двойно по – голяма. И злото ще бъде изгонено от селото, ще има здраве, плодородие и общо благоденствие…

Писателят Константин Петканов – “певецът на Тракия”, както го наричат, през годините многократно се връщал към спомените от своето детството, към родното село Каваклий – Лозенградско. “ Аз съм ученик в първо отделение – пише Константин Петканов. В деня на каваклийския събор „Свети Константин и Елена“ у дома пристигат учители от лозенградското третокласно училище и почват да пеят на няколко гласа една странна за мене песен:

„Зададе се облак тъмен

откъм гора от Балкана,

дали ще е дъждец дребен

или ще е буря страшна…“

Тази песен толкова ми хареса, че ми се искаше да скачам, да викам, да се боря… Та коя човешка мечта освен свободата владе сърцето на вселената и ни отваря пътя към земните блага…“

Сигурно спомена за каваклийския събор „Свети Константин и Елена“ е бил в душата му, когато е писал и разказа „Нестинарка“, по – късно превърнал се в либрето на едноименния балет от Марин Големинов.

В архива на Константин Петканов се пази едно малко тефтерче, изпълнено със ситния почерк на писателя: странджански народни песни. В друго – добросъвестно са изписани и нотните текстове.

Дългогодишна сърдечна дружба свързвала Йордан Йовков и Константин Петканов. По настояване на Йовков Константин Петканов е изтеглен от Бургас в София. Певецът на Добруджа пръв оценил дарованието на певеца на Тракия.

И за Йордан Йовков не остават незабелязани качествата на тракиеца, неговия свят, богатата му и противоречива душевност. Прототипът на своята Боряна от едноименната драма писателят не взема от друго добруджанско село, а точно от Алфатар, чийто жители са преселници – тракийци. Това е мома с изваяни физически качества и красота, дъщеря на небезизвестния „алфатарски цар“, както наричат баща й в цялата Алфатарска област, преселника от ямболските села. И до днес е запазена къщата, в която е живяла тази девойка. Някои вещи и семейни снимки са изложени в алфатарския етнографски музей “Добруджанска къща“.

Константин Петканов е оставил впечатляващо по обем литературно наследство. Останал завинаги обърнат към проблемите на бежанците и към всички потиснати, той заклеймил насилието и войната не само в творчеството си, но и на дело. Завещал ни своето верую, в думите, с които завършва своите детски спомени.

“ Насилници ми отнеха бащината стряха, но аз не я откъснах от сърцето си, а я населих с безсмъртни души, които живеят и ще живеят, докато има слънце над равнината, ниви по земята и обич между хората“

Още от 20-те години на ХХ век тракийските дружества по места честват Деня на победата край Одрин. Към тях се присъединяват армията, църквата и българската културна общественост. А от 2006 година този ден е признат официално и от българското правителство за Ден на Тракия. Ден на почит и към тракийските българи, допринесли за съхранението на една от най-древните култури в Европа и света.

Мисля, че с основание можем да изведем датата 26 март, сред дните в българския национален календар, предопределени за ПАМЕТ и ПОМЕН .

 Дора Ангелова

Натиснете за да коментирате

Напишете вашето мнение

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

localnix Малки обяви
localnix Малки обяви
Най-четени

Анкета

Ще се справи ли община Кърджали с бездомните кучета?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

Статистики от Google Analytics™